Поредната годишнина от Освобождението на България от Османско иго ни връща към славните страници от нашата история. В тази връзка е и разказът за дядо Пеньо Бомбето, строителят на паметника на връх Шипка.

През 1920 г. останалите живи опълченци създават комитет, чиято задача е изграждането на паметник-мавзолей на вр. Свети Никола. На 24 август 1922 г. по случай 45-годишнината от шипченските боеве е положен основният камък на паметника като изграждането му е отложено за по-късно. През 1925 г. основната сума е събрана. Одобрен е проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. През септември 1926 г. строителството започва при невероятно трудни условия – неблагоприятен климат и кратък строителен сезон, липса на пътища.

Първият етап от строителството на паметника е под ръководството на Илия Мъглов. Събират се дюлгери от Дряново и казанлъшките села. Трудно се работи, едни строители си отиват, на тяхно място идват други. Условията за работа са първобитни, не са за всяка уста лъжица по спомените на съвременниците. Времето често е лошо, с гръмотевици. Работниците спят в землянки. Майстор Илия Мъглов е навсякъде с работниците. Една нощ бурята е страшна, гръмотевица пада и в землянката. По чудо жертви няма. Така до ноември 1927 година. Паметникът е иззидан до мавзолея като в основата си е 300 кв. м. Но поради изключително тежките условия работниците се разбягали. И строителството спира.

Суровата природа плаши майсторите-строители. Тогава инж. Заяков и арх. Данчов си спомнят за Пеньо Атанасов. „Можех ли да откажа на хората, които са ме учили и са ми дали хляба в ръцете?“ – спомня си той по-късно. Първото отиване до паметника е незабравимо за Пеньо Бомбето. Изоставения незавършен паметник, козите пътеки, по които се стига с катъри до върха, той помни до живот. Също и белокосият възрастен опълченец, който пада на колене на мястото, където някога е бил окопът му. И молбата му – паметникът да бъде завършен. Както и мравките, полазили гърба му.

Тогава Пеньо Атанасов е на 26 години. Договорът за довършването на паметника подписва още същия ден в с. Шипка. Той е с изключителни правомощия, за да бъде паметникът най-после завършен.

Следват тежки времена. Младият майстор събира строители-балканджии от Габровско и Дряновско. Имената на някои помни до края на живота си: бай Генчо Влахов, Андрей Пенев, Илия Рашков и Пеньо от село Поповци, Габровско, братята Георги и Христо Димитрови от с. Новата махала. Включват се и няколко от каменоделците, работили с Илия Мъглов. Като разбират, че Пеньо Бомбето не се е отказал от строежа на паметника, към групата се присъединяват и хората от Варна, с които вече е работил – Недю Станчев и Никола Колев от с. Маково, Рашко Цонев от с. Голямо ново, братята Колю и Пеню Райков, Нено Кънчев, Мянко Хаджията и Иван Минев – всички от с. Дралфа. В началото на работата Пеньо Бомбето раздава на всички строители по 500 лв. карапо. За да са сигурни, че строежът започва. Без разписка. „Тяхната дума беше по-силна от всякаква хартийка“ – спомня си майсторът. И никой не се отмята.

Всичко, необходимо за строежа, се качва на върха с катъри, впрягове с волове и биволи. Хора и животни делят радости и неволи. Климатът е суров, мечки-стръвници и вълци обикалят наоколо. Няколко магарешки истории строителите помнят и разказват дълго след това. Първата е за дългоухия всеобщ любимец, безкрайно любопитен и вечно гладен, която успява да се докопа до чертежите на паметника, закачени в торба на високо, и да ги хапне сладко-сладко. Втората е страховита – мечка-стръвница отнася магарето пред очите на строителите и те повече не го виждат.

Третата магарешка история е с царско участие. Eдин от героите е дядо Христо Тъпанов, ковачът – една от легендарните личности на строежа. Потомствен ковач, от сутрин до вечер клепа шилата и длетата на каменоделците. Закалено от него шило издържа по цяла седмица бой с чука. Висок над два метра, побелял, пъргав и весел. Той е водил руските войски през Балкана към прохода Шипка, по-късно е техен куриер и разузнавач. Личен приятел на цар Борис III. Всички ги знаят като дядо Ристо. Всяка седмица бабата на дядо Христо отива с магарето Върбана на върха, за да отнесе на стареца си картофи, чушки и домати (дядо Ристо е вегетарианец). На връщане магарето е натоварено с дърва, за да не е празно надолу. Бабата го хваща за юларя и потеглят. Един ден тъкмо магарето тръгва по пътя надолу и срещу него излиза черен автомобил. Дългоушкото пада в рова край пътя, а бабата отчаяно крещи: Ристоо, магарето! Дядо Христо и майстор Пеньо хващат по едно желязо и хукват. Повече нищо не се чува и двамата са убедени, че мечка-стръвница е убила и бабата, и магарето. Когато стигат до пътя, виждат един спрял автомобил, магарето право, бабата го държи за юларя, а двама мъже се опитват да натоварят дървата на самара, но не успяват – дървата все падат. Бабата нарежда: „ Не се мъчете, баби, това не е за граждане работа. Дядо Ристо ей сега ще дойде и ще натовари магарето. Той му знае чалъма“. Дядо Христо и майстор Пеньо заковават на място, струва си да се погледа как цар товари магаре с дърва. Защото двамата мъже са цар Борис III и шофьорът му!

Паметникът е изграден от доломит, който получават от кариера, разположена на изток от строежа. Камъните се превозват до подножието на паметника с биволи и волове и ги обработват на място. После по дървена скеля с валяци и конопени въжета ги вдигат и поставят на реда. Ъгловите камъни поставя лично майстор Пеньо.

Паметникът израства ден след ден, етаж след етаж. Пеньо Бомбето строи пет етажа над построените от Илия Мъглов. Има текучество на кадрите, но ядрото от балканджии и от земляците на майстор Пеньо е неизменно на строежа. Много помагат и жителите на селата Шипка и Шейново, които по свое желание излизат в Балкана, за да изсекат храстите и разширят пътеката до паметника.

Два пъти в месеца строителите се връщат по домовете си, за да видят семействата си. През останалото време работят от тъмно до тъмно. Готвят си сами, като се редуват. „Жени край нас нямаше, разправиите с мечките ни стигаха!“ – спомня си години по-късно Пеньо Бомбето. През цялото време много народ минава, за да види какво се строи на връх Св. Никола. Няма ден без посетители. Един ден пристигнала група софиянци около обяд, нагостили ги с боб, сварен в големи пръстени гърнета. След два месеца пристига писмо от тях с молба да им изпратят рецептата за боба.

Строителите на майстор Пеньо Бомбето работят три лета подред – от 1928 до 1930 година, от началото на м. април до м. ноември, преодоляват всевъзможни трудности. Но паметникът е построен. След продължил около две години спор за посоката, в която трябва да гледа лъвът, на 26 август 1934 г. паметникът е официално открит.

КОЙ Е ПЕНЬО БОМБЕТО СПОРЕД СЪСЕЛЯНИТЕ СИ

Село Дралфа, родното село на майстор Пеньо, продължава да съществува и днес. Разположено е между градовете Попово и Търговище и според официалната статистика жителите му са около 580 души. Реално са около 250. Хората днес живеят трудно. Но помнят много добре бележития си съселянин, който живее тук до края на дните си.

Никола Желев работи заедно с него от 1966 година. Знае много неща за дядо Пеньо Бомбето. Накратко разказва житейската история на Пеньо Атанасов. Завършил е училище в Шумен. Започва да работи като строител и след 3 години става предприемач. Строи различни обекти преди да започне работа на връх Шипка. Дядо Пеньо се налага да ходи по селата и да събира строители.

Кънчо Димчев бърза да уточни, че Пеньо Атанасов е обичал шегите, обичал и работата си, изключително упорит е бил. Разказвал е как една вечер мечка е изяла магарето на един от работниците. Също и за работата си с арх. Донков. За 120 дни е можел къща да построи.

Пенка Кънчева разказва, че винаги е бил чист и спретнат, никога не се е самоизтъквал. Бил е работохолик. Като пенсионер е бил почетен техник на ТКЗС-то. Бил е много точен, по него се ориентирали за времето. Винаги и навсякъде е бил с бомбе и затова за всички е Пеньо Бомбето.

Историята за страшно трудния обект за работа са слушали всички в Дралфа. Студено време, мъгла. След обяд завали. С биволи и волове са изнасяни всички строителни материали на върха. Страничните носещи „кишелит камъни“ на паметника ги е поставял лично. Защото майстор Пеньо е обичал професията си.

Никола Желев помни едно от изданията на панаира в Пловдив, на който са били общо четирима души, заедно с Кольо Бомбето. Трапезата и танците никога няма да забрави, дядо Кольо Бомбето се качил на масата да танцува.

Историята на лъва на паметника днес разказват всички жители на с. Дралфа. Според първоначалния план лъвът е трябвало да бъде обърнат към Сърбия, след това – към Турция. Накрая за да няма сърдити, го обръщат към Черно море.

Във връзка със 100-годишнината от Освобождението Пеньо Атанасов много обикаля по селата в района. Разказвал как е разкопал гроб на руски офицер, в който е намерил 9 наполеона и записаните имена на децата на офицера.

Днес къщата на майстор Пеньо е съборена. Разказват ми, че е била със специфичен покрив, характерен за западноевропейските сгради. За съжаление дори и нейна снимка няма.

За да не бъде забравен от бъдещите поколения, съселяните на Пеньо Бомбето от няколко години организират изграждане на негов паметник. Вече са на финала на благородното начинание.

По Мойсей Мойсеев, Градеж от кости, обич и камък, изд. Абагар, В. Търново, 2002 и спомени на жителите на с. Дралфа, Търговищко

С. Дралфа – София,

Октомври 2021 – февруари 2022 г.

Светлана Радева

Последвай ни

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.